Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Арда Кърджали Черно море Славия Берое ФК ЦСКА 1948 Сф Ботев Враца Монтана Ботев Пловдив Етър Царско село Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Интервюто с Херо: Илия Павлов ме покани в ЦСКА

Интервюто с Херо: Илия Павлов ме покани в ЦСКА

26-03-2021 Желю СТАНКОВ

Димитър Димитров-Херо е записал името си в историята на футбола ни. У нас е трикратен шампион – с Литекс през 1997/98, Левски през 1999/00 и Лудогорец през 2017/18 г. Носител на Купата на България с Левски през 1999/00 г., двукратен носител на Купата на професионалната лига с Нефтохимик през 1995/96 г. и 1996/97 г. В изминалия кръг, когато сегашният му тим Берое победи с 1:0 ЦСКА, той стана и треньорът с най-много мачове в родния елит – 471. За цялостната си кариера и изпитаните емоции специалистът говори дълго пред „Тема Спорт“.

Г-н Димитров, с оглед на постигнатия от вас рекорд, националният отбор ли ви е на първо място в „сантименталната“ визитка на вашата кариера?
- Да, би трябвало да е националният отбор, защото това е чест. Когато напуснах, може би направих и грешка. Чувствах се много млад и с повече енергия. Желанието ми беше да работя ежедневна работа, защото в националния отбор това нещо не се получава. Знаете, че на няколко месеца имате определени дни тренировъчен процес. Тогава така реших и го направих, може би с времето го оцених като грешка. Но е съвсем нормално човек да греши в такъв етап от живота си.
По-различна ли е за вас подобен тип работа?
- Тогава бях на 38-39 години, кипях от енергия и ми липсваше изключително много ежедневната работа. Така постъпих, не казвам, че е било правилно решение, но така го мислех и го направих.
Да ви разбирам, че някога отново бихте водили национален отбор, независимо дали е България или друга страна?
- Не съм казал такова нещо. Да не коментираме това, че има хора, които ще приемат нещата по различен начин.
Мачът на стария стадион „Уембли“ (б.а. – 0:0 през 1999 г.) ли ви е най-хубавият момент като усещане и изживяване?
- Може би - да, защото преди Лондон нямах нито една контролна среща, да не говорим за официална. Първият ми мач се падна да играем на „Уембли“. Тогава се коментираше с колко гола ще паднем. Напрежението беше огромно, но завършекът беше приятен.
Какво си казахте, когато видяхте този стадион за първи път?
- Уникална атмосфера. Мисля, че около 90 000 души бяха на стадиона. Емоцията е много по-различна. Когато бях треньор на Нефтохимик, стадионът беше постоянно пълен, но говорим за 17-18 000 души. Докато на „Уембли“ цифрата и усещането бяха много различни.
Още колко години бихте издържали физически и емоционално да работите на професионално ниво, с постоянните мачове, тренировки, лагери и така нататък?
- Бях на крачка да се откажа заради емоциите, които бяха след мача с Левски за купата. Най-вече причината бяха редицата съдийски отсъждания в поредица от мачове. Бях готов да направя тази стъпка, но след това имах разговори с ръководството и те ме разубедиха. Ако трябва да бъдем честни – оставаш, докато те изтърпят (смее се), защото нещата не зависят изцяло от мен. Като цяло се чувствам енергичен. Аз съм човек, който поддържа режим на хранене, спортувам, чувствам се пълен с енергия.
Какво си казвате, когато наблюдавате Люпко Петрович, който е на достолепна възраст, но още обикаля целия свят, за да работи – Уганда, Виетнам...
- Мисля, че няма да стигна до там. Смятам, че още няколко години бих работил с голяма енергия, след което, живот и здраве, ще се отдам на семейството и близките ми.
Това някаква особена лудост ли е постоянно да искаш да си на тренировъчната база, да пътуваш, да комуникираш с играчи и колеги?
- Като наркомания е. Така си го обяснявам. Страст, от която човек трудно може да се откаже. Спомням си, когато бях на лечение във Виена, професорът, който ме лекуваше, ми каза, че трябва да напусна работата си и ако искам отново да съм във футбола, да бъде нещо по-спокойно. Не толкова емоционално и напрягащо, каквато е треньорската професия. Слушах го 2-3 минути и му казах, че няма шанс това да се случи. И за да живея, трябва да работя. В този период работех постоянно, в болница влизах само за химиотерапията. През останалото време ръководех тренировъчния процес и мачовете на Черноморец.
След онези думи на професора не си ли дадохте например срок от пет години, след които да спрете?
- Не, тогава действително се замислих и си казах, че няма да реагирам емоционално. Да оставя нещата каквито са, защото не мога да променя нищо, но това е, докато не бъде даден съдийският сигнал. Свирне ли съдията,

при мен се появява
другият близнак

защото знаете, че съм зодия Близнаци. Опитвам се да потискам емоциите си, но не се получава.

Това ли е причината в последно време да виждаме някои от вашите асистенти на преден план – Петър Колев или Георги Чиликов?
- Аз съм си емоционален и като си стоя на пейката (смее се). Оставям ги по-напред, защото когато реагирам, съм готов за жълт картон.
Помните ли началото на треньорската ви кариера?
- Да, няма как да не я помня. Спомням си, че Иван Вутов се беше завърнал в Нефтохимик, след като бе станал шампион с Левски през сезон 1992/93. Имахме желание да влезем в елита и години наред се борихме за това, но не се получаваше. Тогава той дойде с ореол на шампион. Започнахме първенството, но не стартирахме много добре в 3 или в 4 кръг, Вутов напусна и каза, че няма да се случат нещата. Тогава Христо Порточанов сложи на треньорския пост мен и Димитър Стойчев като временни треньори до Нова година. Нещата потръгнаха и когато дойде време за равносметка, Порточанов реши, че аз ще стана старши треньор, а Митко помощник. За мой късмет още същата година Нефтохимик успя да се класира в А група.
Малцина от по-младите запалянковци знаят, че сте започнал с женски футбол. Интересувате ли се още?
- Гледам, когато имам възможност. Но не мога да кажа, че съм ревностен почитател и да следя изкъсо случващото в женския футбол. Започнах в женския футбол по една причина – точно, когато завърших и не можех вече да играя заради контузиите и операциите, които направих, школата беше запълнена и нямаше никакво място.
Нефтохимик ли остава истинската ви футболна любов?
- Не мога да кажа, че е само Нефтохимик. Аз съм рожба и юноша на Черноморец. Бяхме много силно поколение и бяхме станали шампиони във всички възрастови групи. Играех с по-големите. Черноморец е родният ми клуб, няма как да се мине без него. А вече в треньорството – да, може би Нефтохимик, защото там застанах под прожекторите. Винаги с носталгия си спомням мачовете, стадионът беше винаги пълен, игрите, които показвахме. В този период бяхме много силен отбор и особено на двубоите в Бургас,

мислех само с колко
гола ще победим

Колкото и нескромно да звучи, така стояха нещата.

Защо според вас в момента няма отбор от Бургас в елита?
- Нито в Черноморец, нито в Нефтохимик има финансова стабилност и когато я няма, нещата винаги имат такъв край.
Някога казвали ли сте си, че няма да водите определен отбор?
- Бях казал, че ЦСКА никога не бих водил, но въпреки това съм имал предложения. Това се случи преди да поема Левски. Тогава Илия Павлов, Бог да го прости, ме покани. По онова време бях треньор на националния отбор, той ме покани да водя и ЦСКА. Но вътрешно не можех, като дете

съм бил от Левски и
не можех да изневеря

Не че не уважавам ЦСКА, далеч съм от тази мисъл. Имам респект към всеки един отбор. Няма как да не уважаваш ЦСКА, но не можех да го направя. Нямаше да бъда аз.

Казвали ли сте си, че няма да работите с даден човек? С какъв тип хора не бихте работили?
- Не съм казвал, но принципно никога не бих работил с човек, който ми прави селекцията или да ми казва кой да играе и кой не. С подобен човек никога не бих работил. Това са ми принципите.
Ако има детектор на лъжата за българските треньори, на колко от вас ще се покаже, че казвате истината, че не са ви се бъркали в селекцията и работата...
- За себе си мога да го кажа. Не приемам това вмешателство. Когато един президент или спонсор те определи за треньор, трябва да ти гласува доверие. А след като те поставят на това място и да ти казват кой да вземеш и да пускаш, е неуважение. Няма как да го приема.
Ако ви бяха казали във Виена да спрете изцяло с футбола, дори да не стъпвате на стадион, замисляли ли сте с какво щяхте да се занимавате?
- Никога не ми е минавала такава мисъл, че ще спра. Нямаше да послушам професора и пак щях да ходя по стадионите. Дори, ако ми бяха забранили със закон да работя, пак щях да ходя и да гледам мачове, деца и юноши. Имах такъв случай, когато криех, но не искам да споменавам име, защото човекът е публична личност и не искам да го излагам. При един много важен мач с Левски, въпросният човек беше казал, че няма да играе, докато не му дадат пари, защото преди това бяха обещали. Казах му, че ще отидем заедно да приказваме. Стана скандал. В правилника имаше тогава правило, че клуб ще загуби служебно, ако няма старши треньор на пейката. Скарахме се с въпросния човек и му казах, че нито аз, нито той ще отиде на тренировка. Ще ни извика, защото не може без мен, иначе ще загубят мача служебно. Не отидох на заниманието, но не ми издържа сърцето да си стоя вкъщи. Тогава се тренираше на централния стадион и отидох между блоковете и храстите да гледам тренировката как ще протече без мен. Наблюдавам и виждам, че въпросният футболист е там и тренира. Уж се уговорихме за неговите пари да ходя да се разправям… И какво – той тренира, а аз съм отвън. Тогава направо ми се взе душата. Оттогава си казах, че вече няма да вярвам на футболист.
Със сигурност можете да напишете книга за съдийството, а половината от нея ще е за дузпите. Така ли е?
- Да, така е. Знаете ли, когато бях в Казахстан с моя помощник постоянно следяхме футбола в България. Особено, когато имаше някой по-завързан мач, на 90 процента и повече познавах коя ще е съдийската тройка на въпросния двубой. Дори познавах делегата и съдийския наблюдател, за да може да се свърши поръчката и да се впише накрая добрата оценка. Няма как да вярвам, защото от много време съм вътре. Когато са ме викали и съм казвал, че на 90 процента отбори си назначават съдии за мачовете и т.н. Викали са ме на какви ли не инстанции и са ме питали за доказателства. Какви доказателства? Влизате в нарядите и виждате кой съдия ще свири и как се повтарят едни и същи рефери на едни и същи отбори във важните мачове. От това по-голямо доказателство има ли? Всички го знаят, че е така, но явно на някои от футболните хора така им е по-удобно, за да могат да си ловят риба в мътните води. Българските съдии не са толкова некадърни, колкото свирят, защото могат много по-добре да ръководят мачовете. Те не са причината, а следствието.
Това, че обичате атакуващия футбол ли е причината за повечето дузпи във ваша полза?
- Да, естествено, че го обичам. Ако погледнете през годините отборите, които съм водил, винаги сме вкарвали много голове и сме били в челото, независимо какъв потенциал сме имали. Да, допускали сме много попадения, но и доста сме реализирали. Може би това е причината. Но аз не мога да търпя несправедливости и винаги реагирам. Дали съм бил прав е, отделен въпрос...
Случвало ли ви се е да реагирате на нещо, което е отсъдено в полза на вашия отбор, но всъщност решението е грешно?
- Съвсем честно казвам, че не съм реагирал. Но ще кажа и другото – никога не съм се чувствал щастлив от такива победи, защото винаги съм се поставял на мястото на ощетения отбор, защото знам, че в утрешния ден това ще дойде и при мен. Никога не съм бил щастлив и не съм се молил за помощ.

Изрязвали ли сте си някога снимки от вестници как ви извеждат от терена с помощта на полицаи, делегати или ваши помощници?
- Не, не съм го правил, но съм виждал такива снимки и не съм бил щастлив. Понякога съм

се срамувал от
поведението си

Водили сте отбори с много и с малко пари. Къде сте се усетили по-пълноценни?
- Истината може би е по средата. Мога да ви кажа, че в периодите, в които сме имали финансови проблеми, на два пъти съм печелил бронзови медали. Това беше в чужбина. Първият път беше в Саудитска Арабия с Ал Насър, а вторият път беше с Иртиш в Казахстан. Тогава по 6-7 месеца не получавахме заплати. Първият път нямаше как да напусна, защото договорите бяха различни, докато в Иртиш на два или три пъти ми се наложи да правя отбори, защото много хора напуснаха и трябваше да допълвам футболисти. Може би това беше причината да ме направят почетен гражданин на Павлодар, защото при недостиг на средства постигнахме успех. За да ме изберат, имаше натиск от хората в града към обществеността.
Къде бихте се върнали, без да поставяте никакви условия?
- Навсякъде, където съм работил, съм се опитвал да оставям коректни, колегиални и точни отношения. Никога не съм поставял претенции за финансови условия. Винаги с това, което са ми предлагали, аз съм се съгласявал. Никога не съм казвал „искам повече“. Претенции имам, но по отношение на селекцията. Ако си спомняте случая с Левски, тогава се съгласих, въпреки че в клуба имаше финансови проблеми, но исках да си направя селекцията, нищо повече. Казват ми: „Нашите възможности са такива, футболисти без пари, заплати до еди-колко си лева“. Но оттам нататък аз да си направя селекцията.
Според вас върху кой отбор сте оставили най-голяма следа?
- Мисля, че Нефтохимик, защото тогава се показах на голямата сцена. В Локомотив Пловдив също имам много приятни спомени. Отношението ми с феновете беше прекрасно. По същия начин не мога да се оплача от Берое, Ловеч, Разград, Левски. Спомняте си, когато се разболях, каква беше реакцията.
И последно – кой мач ви е най-любим?
- Това са толкова много двубои, които са минали през главата ми. Може би първият ми мач срещу Англия, защото, както казах, напрежението беше много голямо.