Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Арда Кърджали Черно море Славия Берое ФК ЦСКА 1948 Сф Ботев Враца Монтана Ботев Пловдив Етър Царско село Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

Стефан Грозданов на 75 години:  Любовта към Левски не се заменя с нищо

Стефан Грозданов на 75 години: Любовта към Левски не се заменя с нищо

15-03-2021 Тема спорт

Сега има организация и терени, но няма играчи, твърди бившият треньор на сините


В събота бившият треньор на Левски Стефан Грозданов празнува 75-ата си годишнина. Той е роден на 13 март 1946-а в София. Като футболист носи екипите на Спартак София, Балкан Ботевград и Етър. За великотърновци записва 166 мача и 2 гола в А група. През 1974 г. играе в двата двубоя на виолетовите от Купата на УЕФА с Интер Милано.
Като треньор Грозданов е водил Бдин Видин, Хебър Пазарджик, Септември София, Левски Кюстендил, Спартак Варна, Левски София. През 2004 година застава начело на Локомотив Сф. С отбора постига рекордните 8 поредни двубоя без загуба в европейските клубни турнири в периода 2006 – 2007 година. Бронзов медалист с Локомотив през сезони 2006/2007 и 2007/2008. През сезон 2009/10 е начело на Пирин Благоевград. Треньорската кариера на Стефан Грозданов започва в юношеските формации на Левски. Работи още в академията на кипърския Омония Никозия, чийто директор е в известен период от време. В Кипър води и ПАЕЕК Кериния.
Грозданов даде специално интервю за читателите на „Тема Спорт“.


Г-н Грозданов, с треньорите от вашата генерация – Паро Никодимов, Георги Василев, не се ли оттеглихте прекалено рано от професията?
- Доста мачове гледам, откакто не съм действащ треньор. И ми се струва, че бих направил някои неща по-добре, отколкото ги виждам на терена. Но се връщам и назад и знам колко е трудно и не всичко винаги зависи от треньора. Дали рано или късно – от толкова много работа и нерви, сигурно сме били и малко износени. Но това, което виждам сега, не ми харесва много. И не само от треньорска гледна точка, а и от ръководствата на клубовете… Всичко е голям процес – накрая са играчите, които сега сякаш са с по-малки качества.
В кой клуб в най-голяма степен сте успявал да промените всичко, което искате?
- В Локомотив София. Защото там работих около 4 години и това време дава възможност постепенно да правиш нещата – от стадий в стадий. И не само да създадеш отбор, който побеждава, но в него да има и класа. Доволен съм и от работата си в Пирин. Гледам ги постоянно, сега не ми харесват много, въпреки че са на първо място. Там заварих състезатели, които могат и знаят да играят футбол. Трябваше просто малко да се организират, за да тръгнат нещата. Придобиха самочувствие и след това направиха интересни неща.
А коя е най-голямата ви треньорска любов?
- В Локомотив попаднах на правилно място. Когато отидох, отборът едва ли не се бореше за оставане в групата. Там трябваше да се гради от начало и това сякаш ми помогна. Направихме нещо, което след това не бе повторено. Дано сега съдбата е с Локо и отборът да влезе в елита. Но не искам да деля отборите, в които съм бил. Мисля, че навсякъде съм оставил следа.
А детската ви футболна любов?
- Левски! След като съм раждан до „Герена“... Бил съм при децата на Левски. Може би щях да вляза и при юношите, но техникумът ми бе преместен. А тогава беше така, че където учиш, там трябва и да играеш – така се озовах в Спартак София. Но аз се родих до „Герена“, стадионът се строеше пред очите ми, играех в детския отбор… Тази любов не може да се замени с нищо. Закърмен съм със синята фланелка, имам снимка от 1960 година и си я пазя. Тогава съм бил на 14 години и сме спечелили финала на републиканското първенство с Левски срещу Септември на националния стадион. Това няма да го забравя. Янко Кирилов беше в онзи тим.
Яд ли ви е тогава, че по-малко от година бяхте треньор на Левски (б.а. – през сезон 1997/98)?
- Не. Нещата много приличаха на сега. Тогава в Левски ситуацията бе като тази от преди 4-5 месеца. Финансовото състояние бе отчайващо. Единствената надежда бе да привлечем футболисти, които искат да играят в Левски. Попаднахме на такива, които наистина оставиха следа – Георги Иванов-Гонзо, Сашо Александров-Кривия, Асен Николов. От юношите взехме Христо Йовов, Димитър Иванков, Елин Топузаков. И този състав трябваше


да се бори с
такъв октопод

какъвто тогава бе Литекс на Гриша Ганчев. Разбира се, когато с Левски не си на първо място, каквото и алиби да има треньорът, той е загубен. Не си ли на върха, започват критиките. Никой не се интересува, че играеш с млади футболисти, които трябва да се развиват. Тогава ситуацията бе такава. Тогава отборът почти бе закрепен с тези играчи и след това бе по-лесно на другите треньори след мен. Защото момчетата бяха добри и направиха име във футбола.
Като казахте юноши – били сте директор на школата на кипърския гранд Омония…
- Да. От школата на Левски отидох в Омония, за да създадем организация и школа. Преди това в Кипър нямаше такива неща – и малки, и големи деца играеха заедно, нямаше разделение.
Как тогава ни изпревариха в развитието си местните клубове? Ето, в Лудогорец е нападателят Пиерос Сотириу, който сигурно получава колкото всички 11 титуляри на Левски…
- Задавал съм си много пъти въпроса - защо не само Кипър, но и други ни задминаха. Преди може би бяха бедни години и всички деца играеха футбол, а сега не е така. Тогава излизаха отлични футболисти. Сега има по-добра организация и условия – има терени и обувки, но няма играчи. В Кипър се тренираше в началото на сгурия… Наставниците не бяха подготвени, бяха ентусиасти. Ние преди години имахме по 7 централни защитници за националния отбор, сега нямаме един. Добромир Жечев, Иван Димитров, Иван Вуцов, Димитър Пенев и още, и още – от 7 избираха трима. Любовта към играта бе важна, да играеш по много. От сутрин до вечер се риташе, не само на тренировки. Там се придобиваха качества – спиране на топката, финтове… Сега има условия, треньорите могат да намерят

всичко по интернет

А ние гледахме старите и си записвахме заниманията на тетрадка. Аз съм си водил записки от Иван Вуцов.
Как решихте да станете треньор?
- Спомням си много добре, защото това е важен момент в житейския ми път. Аз завърших история във Велико Търново – заедно с Георги Василев. Тогава баща ми каза, че ще ми намери работа като историк. Ако не се лъжа, през 1979-а започнах първата си и единствена работа извън футбола – започнах в музея в Берковица, носех някакви неща като куриер. Но аз бях свързан с играта и не ми хареса. Тогава Мишо Георгиев, Бог да го прости, който беше в школата на Левски, ми каза: „Стефане, ако искаш да ставаш треньор, идвай и опитай“. Тогава се запалих. Взех най-малката група деца. От нея обаче излязоха футболисти – Георги Донков, Велко Йотов, Георги Славчев, Димитър Попов, които пробиха в Левски и стигнаха до националните отбори. Вложих много страст. Работих 3-4 години, след това отидох в Омония. Ако не беше станало така, може би щях да стана учител по история, но ми се струваше, че нямаше да издържа много.
Двамата ви синове са във футбола – Божил (б.а. – администратор на националния отбор) и Йордан (б.а. – пресдиректор на Пирин Бл и телевизионен коментатор). Вие ли им дадохте такива насоки?
- Големият (б.а. – Божил) нямаше афинитет и нямаше качества за футболист и много бързо се разбрахме с него. Тренираше, запален бе, но му казах, че е по-добре да се насочи към други неща. Но сега е във футбола, последвал ме е. С малкия по-различно се развиха нещата, играеше и стана футболист. Стигна до едно равнище, но не проби в А група. Отиде да играе и в Италия. Тогава, когато трябваше да решава дали да продължи, единственият, който му подаде ръка, бе Кано Коцев в Ботевград, където игра една-две години в Б група. Когато разбра, че няма да прескочи границата и да стигне до ниво да се храни от футбола, се отказа. Иначе като малък се видя, че има данни за коментатор. В Кипър като малък си коментираше мачовете, при това на гръцки. Беше интересен, защото местните са много темпераментни и така коментират. И така с помощ от Николай Колев-Мичмана влезе в този занаят. Тогава му казах: „Обичаш футбола и е по-добре да се занимаваш с нещо, което е близко до него. Като не можеш да го играеш, или трябва да станеш треньор, или спортен журналист“. Та така с децата, оставял съм ги повече да се борят сами. Когато съм виждал, че имат някакви сериозни проблеми, тогава съм се намесвал. Сега и двамата са добре, стават по-опитни в работата си. Изведнъж се оказахме футболно семейство. Съпругата ми изцяло се е грижила за тях, защото аз постоянно обикалях – първо играч, после треньор – през Варна, Видин…