Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Немотия за вратари

Немотия за вратари

14-11-2017 Жаклин МИХАЙЛОВ

Залисани в злободневието на дребните подробности от типа дали Лудогорец ще стане за седми пореден път шампион, не обръщаме внимание на фундаментални истини за българския футбол. А те са свързани с появата на
огромни дефицити,
които трудно могат да бъдат компенсирани, а още по трудно това може да се случи в обозримо бъдеще при това ръководство на БФС и съответното котерийно мислене в почти всеки производен на общата политика футболен клуб. Един локален проблем все по-силно се набива на очи, откакто първенството премина в новия формат и изглежда по-подредено от преди. България все още ражда някакви футболистчета, но производството на местни вратари съвсем залиня. Само в едно изречение ще спомена, че България в миналото е имала постоянно вратари в Топ 10 на Европа. И че кризата с изграждането им не започва от вчера, а от поколението на днешните 50-60 годишни. Но едно е криза и сваляне на количеството и качеството, а съвсем друго пълното изчезване от картата. А натам се е тръгнало с уверени стъпки.
В почти всички водещи отбори в момента на вратата е поставен чужденец. Изключение прави Левски, но Божидар Митрев въобще не е бетониран, макар и капитан. От зимата и на „Герена“ може да се появи поредният чуждестранен страж. В Лудогорец, ЦСКА, Берое, Ботев, Славия, Локомотив Пловдив титулярите са чужденци. В Черно море от години залагат на чуждото, сега пази българин само защото украинецът Боровик е контузен. Простата аритметика показва, че вратарския пост у нас вече е отстъпен на чужди школи. А за местните кадри има два варианта – или вечна резерва, или титуляр в отбор, който се бори за оцеляване с всички произтичащи последствия.
Не е кой знае колко трудно да се стигне до извода, че

върви процес на деградация

при вратарите. Лесно може да се направи и правилното заключение защо се е стигнало дотам. Нямаме специалисти, които да работят в тази област, която е суперспецифична и работата може да се извършва само от квалифициран бивш вратар. А бившите добри вратари нямат стимул да се захванат с обучаване на нови кадри, защото не е доходоносно и престижно у нас. Първо, няма финансови облаги, второ, не носи морални дивиденти, трето, няма никаква гаранция, че ще се изкара добра реколта. При треньора на вратарите е като в бокса - като го нокаутират твоя възпитаник един-два пъти, и си дотам с репутацията. А както гласи клишето - вратарските грешки са винаги фатални. За да не бъда голословен - Боби Михайлов, Пламен Николов, Димитър Иванков - кой от тях се е захванал да обучава млади вратари, за да предаде опита си? Явно нещо ги спира да го сторят.
На практика играчите под рамката получават персонален треньор чак когато стигнат до мъжете. Може и да има изключения, но колко български клуба могат да си позволят да назначават наставници на вратари за деца и юноши? Те едва слагат на мижави заплати въобще някакви треньори на деца и юноши, камо ли да отделят пари за отделна длъжност, каквато е вратарската. И така в младежка възраст пристигат неподготвени и лошо селектирани момчета. Прави ли ви впечатление, че част от българските вратари, които са налични в момента, са много ниски за този пост? Не е трудно да се направи разликата, че в съвременния футбол вече няма човек под 190 сантиметра за под рамката. А у нас вратарите на Етър и Септември са с ръста на бекове. Това означава, че никаква сериозна селекция не е извършвана, а просто случайно на принципа - ти не ставаш за друго, затова ще те направим вратар, се движи процеса в началния му период. Има и изключения, когато се наблюдава приемственост. И да благодарим на генетиката, защото примерно бащата е в основата на изграждането на Николай Михайлов, на вратаря на 19-годишните национали Димитър Шейтанов. Може да се намерят и други примери в това отношение. Обаче там пък стигаме до широко разпространената по нашите земи шуробаджанащина.
Може да бъдат направени още много констатации, но едно е ясно – няма нито количество, нито качество на този пост. И ситуацията само ще се влошава. От началото на сезона станахме свидетели на нескончаем поток от вратарски грешки. Апотеозът е в последния тим в класирането Витоша Бистрица. Там личната трагедия на треньора Костадин Ангелов по едно време бе като древногръцка трагикомедия. Когото и да пуснеше на терена до 10-ата минута, вече бе направил фатален гаф и бе инкасирал гол. Естествено, че грешки допускат и най-добрите – и богоподобният Буфон е правил детински изпълнения. Никой не е предпазен от инциденти, но неграмотността и неподготвеността е съвсем друго нещо. Вижте какъв вратар е Джиджо Донарума в Милан. Изграден до съвършенство още в най-крехка възраст. При него няма нито една видима слабост. А при нашите момчета са само слабости. Пак пример – на нашия страж като му върнат топката, трябва да си я нагласи на удобния крак, за да я ритне напред. А съвременният вратар на практика изпълнява задачите на централен защитник. Може да се наложи 50 или 100 пъти да отиграе топката с пас. И трябва да го прави автоматизирано. После идва преценката при центрирания от статични положения – да се избере точният момент за намесата. Единственото, което им се удава на българските вратари, е да играят очи в очи. И то защото нападателите срещу тях не са от световна класа и вземат грешните решения. Но наистина трябва да се признае, че смелост и решителност на родните играчи под рамката не липсват. Но са далече от съвременните стандарти.
И какво се набива на очи. Всичко, което не се прави като работа със стража у нас, се извършва

на съседни нам места

Едно време абсолютният символ за вратарство бе Лев Яшин, а след това стана Ринат Дасаев. Съветският вратар бе пример за подражание и в Източния блок се родиха копия на модела. В Полша бе Томашевски, в Чехословакия - Виктор, в Румъния - Дукадам, в ГДР - Юрген Крой. В България имаше повече – Найденов, Симеонов, Йорданов, Велинов, та чак до Боби Михайлов. Правя реминисценцията, защото в споменатите държави и сега има отлични вратари от световна класа, а у нас няма. Полша разполага с половин дузина играчи на този пост на световно ниво, малката Словения, която е част от бивша Югославия, има двама първокласни - единият в Атлетико Мадрид (Ян Облак), другият в Интер Милано (Самир Ханданович). В последните 6-7 години всеки уважаващ се български специалист с назначението веднага иска да му вземат за вратар или чех, или поляк, или някой от съветските републики. Вършат добра работа.
И каква конкуренция им изважда насреща българският футбол като собствена продукция? На разположение имаме контузеният Владо Стоянов и неиграещият никъде Ники Михайлов. В тяхно отсъствие настъпи часът на Пламен Илиев, който прави добра кариера в Румъния. Божидар Митрев се очертава като четвърти избор, в случая втори. От вратарите, които са ни пред очите през този сезон, най-стабилно се изявява Георги Аргилашки от Верея. Леко съживяване се забелязва при Благой Макенджиев, откакто се върна в Пирин. Имаме и замразения Георги Китанов в ЦСКА. Вратарите на Дунав, Етър, Септември, Витоша Бистрица са ниска топка. Дори тесни специалисти ще се затруднят да посочат името на титуляря на младежкия национален отбор. В последно време пазеше Сашо Любенов, който пусна куриозния гол на Ботев срещу Левски. Какво да говорим повече след видяното!? Левски продуцира още едно момче – Николай Кръстев, който вече тръгна по пътя на преотстъпванията. Съдба, която преди това имаха мнозина други. В Б група пазят възмъжали 30-годишни момчета, които по-скоро са водени от любов към играта, а не от амбиция да правят кариера. Това е жалката ситуация и най-лошото е, че няма да се промени за добро. Но на първо време някой трябва да обърне внимание на проблема, а това няма кой да го стори. Някак е твърде маловажно да се занимаваме с някакви вратари. Нали те дори не са и футболисти!