Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан ??нтер Ювентус Рома

Контакти

17-07-2019 Йович: Роден съм да вкарвам голове

Йович: Роден съм да вкарвам голове

17-07-2019 Players Tribune

Лука Йович вече е част от звездната лятна селекция на Реал Мадрид, след като испанците го купиха за 70 милиона евро от Айнтрахт Франкфурт. Сръбският нападател разказа за себе си пред сайта theplayerstribune.com.

Понякога мисля, че съм роден с това. Всеки в живота си има определен талант, а моят е да вкарвам. Не знам как в крайна сметка станах нападател, но винаги съм бил обсебен от головете, откакто се помня. Когато бях дете, имах две VHS касети с попаденията от всяко световно първенство до 2006 година. Спомням си, че бях хипнотизиран от камерунеца Роже Мила на Мондиал 1990. После, разбира се, и от Роналдо, оригиналния Роналдо. Бях впечатлен от начина, по който лъжеше вратарите. Правеше го толкова светкавично, приличаше на трик на магьосник. Опитвах се да правя същото у дома, но Феномена играеше с поразителна лекота. Сякаш бе на 30% от възможностите си. Неговият стил и увереност оставиха траен отпечатък върху мен.
Предполагам, че треньорите сигурно са видели същия инстинкт в мен, защото ме сложиха да играя нападател още от първите ми стъпки във футбола. Моят баща ме заведе в клуб, който се казваше Омладинац, в Лозница, Сърбия. Спомням си, че всичко беше боядисано в синьо. Включително оградата около терена и малкият хотел близо до него. Бях в страхопочитание. Ако видите снимка, сигурно ще се засмеете, защото мястото е прекалено малко, но всъщност това бе първият ми път на истинско игрище. Бях само на 8 години и все още нямах представа къде ще ме отведе футболът.
Израснах на място, наречено Батар. Не очаквам да го знаете, не се притеснявайте. Това е наистина малко селце.

Имаше само 105 къщи

но за мен мястото е специално. Спомням си, че един човек от Батар веднъж каза: „Моето село е по-хубаво дори от Париж“. Аз гледам на нещата по същия начин. Почти всички хора там работят в селското стопанство. Ако ги питате в какво вярват, те ще ви кажат две неща: да работят усилено и да мечтаят смело. Всеки в Батар дава всичко от себе си, за да спести пари и с тях да прати децата си да учат в по-голям град.
Аз не бях изключение. Семейството се трудеше упорито, за да ми даде път в живота. Когато пораснах, татко притежаваше супермаркет. Ако имаше лоша година, трябваше да тегли заем от банката. В противен случай нямаше да може да ме води на тренировки всеки ден. Чичо ми пък работеше в Русия. Когато разбереше, че имаме финансови проблеми, той ми подаряваше футболни обувки и пращаше пари на баща ми. Затова сръбските семейства са толкова специални. Ние сме много, много близки. Налагаше се да бъдем такива.
Не обичам да говоря много за това, но на 9 или 10 години по-голямата ми сестра беше много болна. Това е моментът, който беляза живота ни. Докторите установиха, че има левкемия. Непрекъснато влизаше и излизаше от болницата. Майка ми дори трябваше да спре да управлява супермаркета, за да се грижи за нея. Цялата година семейството ни беше разделено. Аз живеех с баща ми и дядо ми, докато ходех на тренировки в Цървена звезда. В същото време мама остана заедно със сестра ми. Беше много трудно време. Това, което помня, е едно прибиране от Белград до Батар след мач. Един ден, докато ме караше да тренирам, баща ми спря. Взе със себе си чичо ми и братовчед ми. В първия момент не знаех какво се случва, но после стана ясно, че ще празнуваме. Бяха казали на сестра ми, че се е излекувала. Беше страхотно чувство, защото дълго време живеехме в страх.

Когато сестра ми
победи болестта си

това ми даде още повече сила да успея. Исках да бъда победител като нея! Моята мечта бе като на всяко друго дете в Батар - да играя за Цървена звезда и да вкарам гол във вечното дерби с Партизан. Хората извън Сърбия може би не могат да разберат какво означава този сблъсък. Но Цървена звезда е нещо различно, което не може да се опише с думи. Всички знаят, че тунелът към терена е много дълъг. Казват, че сякаш е обитаван от духове. Тъмно е, има много графити по стените. Предполагам, че някои хора се страхуват, но за мен беше напълно нормално. Атмосферата на стадиона е невероятна. В Цървена звезда победата е всичко. Ако не спечелиш, значи си пълен провал. Имаше една история преди няколко години, когато клубът изпитваше сериозни финансови проблеми. Тогава някои играчи написаха писмо до феновете, в което се казваше, че

нямаме пари дори за шампоан

в съблекалните. На следващия ден навиячите нахлуха в колите на част от футболистите и сложиха шампоани на седалките. Виждате ли какво ви казвам? Това е нещо повече от футболен клуб. Но израстването в подобна среда дава увереност да не се страхуваш от нищо.
Когато бях на 16 години, дебютирах за първия отбор срещу Войводина. В нощта преди мача бяхме в хотела в Нови Сад. Треньорът побесня, защото с моя съквартирант бяхме нарушили вечерния час. Аз също бях много ядосан, но на следващия ден стъпих на терена и бях пълен с увереност. За мен головете са инстинкт. Това е най-добрата ми черта. Няма значение какво се случва. Ако ми кажете да вкарам топката в мрежата, тогава съм напълно фокусиран. Така вкарах още в първия ми мач. Гостуващите фенове празнуваха, а аз винаги съм искал да играя за този отбор. Дори не исках да го напускам. Когато Бенфика ме пожела през 2016-а, исках да откажа. Тогава майка ми ми каза, че обичам клуба повече от семейството си, но в крайна сметка трябваше да сложа себе си на първо място. Накрая реших да се преместя в Португалия, за да напредна в кариерата си. Всичко се случи прекалено бързо.

Все още не бях готов

да се разделя с близките. На 18 години се преместих на 3000 километра от дома. Не говорех езика, вече не ставаше дума само за футбол. Животът не бе никак лек. Пристигнах в Лисабон, плачех без причина. Може би това бе лош период в моята кариера, защото се чувствах самотен. Но за щастие всичко се промени, когато преминах в германския Айнтрахт Франкфурт. Винаги ще го обичам и оценявам, защото това не е клуб на големите пари. Вместо това се залага на отборна химия и невероятно чувство на сплотеност с феновете. Аз наистина започнах да се наслаждавам на футбола отново, когато се преместих там. А когато спечелихме Купата на Германия през 2018 г., цялата атмосфера на стадиона и града беше електрическа. Чувството бе почти същото като в Сърбия. Сдобих се с много приятели във Франкфурт, които ще запазя завинаги.
Съжалявам само, че загубихме полуфинала на Лига Европа срещу Челси. Плаках от тъга, а феновете ни подкрепяха дори след поражение. Имаше много сълзи в очите. Това е много рядко срещано. Тъжен съм, че напускам Франкфурт, защото този клуб промени моята кариера. Ако не бе трансферът ми в Германия, сигурно нямаше да играя футбол на високо ниво и нямаше да имам шанса да отида с моята страна на Мондиал 2018. Изправихме се срещу Бразилия!

Беше наистина специално

особено за едно дете, което тръгна от малкото сръбско селце. За целия мач не чувстваш нищо, направо бяхме вцепенени. Нещата се случиха неусетно. Само преди няколко години мечтаех просто да играя за Цървена звезда, а сега вече съм бил на световното, имам полуфинал в Лига Европа и трансфер в Реал Мадрид. Невероятно! За един нападател най-важно е самочувствието. А аз никога не съм се съмнявал в моите качества.
Родих се в село със 105 къщи, за което никога не сте чували. Но какъв ще бъде краят? Какво ще постигна? Не зная, но имам наистина големи мечти!