Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Арда Кърджали Черно море Славия Берое ФК ЦСКА 1948 Сф Ботев Враца Монтана Ботев Пловдив Етър Царско село Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Изграждането на една икона

Изграждането на една икона

29-01-2020 Хауърд БЕК, Bleacher Report

„Хауърд, имаш ли нужда от мен?” Гласът дойде иззад мен, но знаех отлично кой ме пита, преди да се обърна. Коби Брайънт пресичаше центъра на терена, отправяйки се към изхода на залата. Тренировката бе свършила, играчите бавно напускаха, а аз току-що щях да питам нещо Робърт Ори.
Коби бе на 19, резерва в Лейкърс през втория си сезон. Все още не бе звезда, не бе шампион, камо ли икона, герой или злодей, дори не бе Мамбата. Просто Коб, едно симпатично, харизматично момче от гимназия Лоуър Мериън, което говореше италиански и играеше малко като Джордан. Аз пък бях един от онези журналисти, които отразяваха Лейкърс по цял ден. С Коби тепърва започвахме да се опознаваме. Не бях видял да свършва тренировката си. Можеше и просто да си тръгне. Но той се спря. „Имаш ли нужда от мен?”, повтори отново. „Не, добре съм”, отговорих му, знаейки, че дори младите таланти имат нужда от почивка както сега, така и тогава.
Коби Брайънт обаче вече го няма. Шокът все още не е преодолян в главата ми, докато пиша тези редове с несигурни пръсти. И всеки от нас, които го познавахме, се опитваме да асимилираме и да подредим спомените. Дали да пишем за акробатичните му отигравания, които ни наелектризираха, или пък за избухванията, които ни вдъхновяваха. Може би пък за невероятната психическа устойчивост, която ни мотивираше.
В тъгата си ще се сещаме за неговата страст и отдаденост, за чистата му любов към играта и към семейството. Ще отдаваме заслуженото към спортните му постижения. Всички онези точки (и изстрели!), онези напрегнати моменти, перфектни подавания към Шак, Фокс, Гасол, наградите, банерите и, разбира се – пръстените, свързани с прекрасните шампионски купони.
Аз, аз ще си спомня за човечността му, знаейки, че тази част от историята на Коби е също толкова сложна, колкото и останалата. Звездите от НБА винаги са на показ – техните успехи и грешки са запечатани, сложени в рамка и пуснати в продажба. За звезда на Лейкърс това се умножава по 100. Нищо не остава скрито.
Виждал съм Коби да се мъчи понякога с тази слава. Гледал съм как си създава врагове сред съотборниците си, да отблъсква близките си, да отправя обиди към тях. Това бе онзи Коби Брайънт, който излезе на сцената в средата на първата декада от този век – озъбен, крив, доминиращ и безмилостен – Мамбата.
Но Коби, който аз опознах в първите му години, бе топъл, чаровен, любопитен, жаден да опознае хората около него. „Хауърд, нуждаеш ли се от мен?”. Помня деня, в който по-големите му сестри Шая и Шария дойдоха за пръв път на тренировка и Коби, гордият брат, сърдечно ми ги представи. Помня деня, в който треньорът му от гимназията дойде и той развълнувано ни запозна и каза – „Човекът, който ме научи да не подавам”. Винаги ще помня и онази вечер през юни 2000 г. - Коби седеше на банката на треньора в „Стейпълс Център”, облян с шампанско, ухилен до уши, а до него бе една млада дама. „Хауърд, това е Ванеса”.
Година по-късно Лейкърс спечелиха втората си поредна титла, този път във Филаделфия. От едната страна бе оформен кръг, в който цареше купон, шампанското се лееше навсякъде, а Шак бе пуснал хита на ДиЕмЕкс Party Up. Всички без Коби, който седеше сам в другия ъгъл, потънал в размисли.
Под повърхността винаги съм усещал една уязвимост. Коби пристигна като тийнейджър, играейки в мъжката лига – едно образовано момче от предградията, който е изкарал детството си в Италия. Млад клонинг на Майкъл Джордан, който се опитва да намери мястото си сред тези мощни мъже. И също така някак интровертен към всички онези купони, организирани от съотборниците му.
За него това не бяха лесни години дори когато еволюира от вундеркинд в суперзвезда. На и извън терена той се опитваше да изгради собствената си самоличност като всеки друг в началото на 20-те. Шак го държеше на ръка разстояние, а по-опитните му съотборници клоняха именно към големия център, намирайки за трудно да пробият към странния си съотборник.
Но Коби остана все така любопитен и търсещ приятели.
„Хауърд, играеш ли голф?”, попита ме един следобед, докато гледаше турнир по телевизията. „Не, а ти?”, отговорих му. „Не, не бих могъл да играя нещо, в което няма да съм най-добрият”, каза ми. „И смяташ, че можеш да си най-добрият в баскетбола?”, попитах го аз. „Абсолютно, без съмнение”, завърши той.
„Абсолютно” бе една от любимите му фрази – перфектният отговор на почти всеки въпрос, който му бе задаван. Смяташе ли Коби, че може да е следващият Джордан? Абсолютно. Че ще спечели безброй титли? Абсолютно. Може да води отбор без Шак? Абсолютно. Да се оттегли като един от най-великите? Абсолютно. Дали това е било мнението на останалите, когато той влезе в Лигата? Само и единствено на него.
Да, той бе феномен, обладан от изтънчени движения, убийствени инстинкти и значителен отскок. Но Коби никога не е бил най-големият, бързият, силният или еластичният. Винс Картър скачаше по-високо, Алън Айверсън бе по-бърз, Трейси Макгрейди бе по-висок и с по-дълги ръце. Това, което тласна Коби над тях, бе фокусът и страстта. Никой не работеше по-дълго, по-здраво или пък не изучаваше повече играта от него. Нито един човек, с когото съм работил, не е бил по-отдаден на това, което прави. За да стане велик.
В ранните му години критиците атакуваха Коби, че се опитва да бъде Джордан, че дублира движенията му, дори имитира гласа му. Колко арогантно и дръзко! Да, той го правеше. И се доближи максимално като стил до Джордан. А знаете ли колко е трудно това? Знаете ли колко други ще избягат от това сравнение? Коби го прие с радост.
Историите, че Коби е стоял в залата до полунощ? Всички са верни. Извън сезона? За него нямаше такова понятие. Веднъж изкара цялото лято, тренирайки сам в празната зала с няколко дървени стола, които му служеха за съперници, докато усъвършенстваше движения. За всеки друг бихте си помислили, че не е вярно, но за Коби няма как. Абсолютно.
Той не просто доминираше играта – вдъхновяваше други да правят същото. Цяла генерация от звезди в НБА - от Демар Дерозън, през Кайри Ървинг и Джоел Ембийд, смятат Коби за модел за подражание, вдъхновение и муза. Но не говорим само за спортисти. Получих съобщение от приятел, който работи в политиката, и ми каза: „Опитвах се да следвам модела на отдаденост, който имаше Коби”.
Брайънт бе така отдаден и на това, което правеше извън спорта, свързано с филми, сериали и детски книги, прибавяйки дори „Оскар“ и „Еми“ към своите пет пръстена. Можеше да се оттегли и да се наслаждава на голфа, карайки дъщерите си на училище всеки ден. Но това не бе той. Отвори баскетболен лагер, спортната академия Мамба, и искаше да учи момичетата на баскетбол. Наскоро дори изрази мнение, че вече има жени от WNBA, които могат да играят редом до мъжете. И предаде своята страст и работна етика на своята втора най-голяма дъщеря Джиана, която за съжаление също загина в тази катастрофа.
В нашата професия човек никога не може да опознае един спортист толкова, колкото би му се искало. Но аз знаех едно: Коби го беше грижа. За баскетбола, за наследството, за семейството, за това да бъде най-добрият, който можеше във всичко, с което се захванеше. Седмици преди да се оттегли през 2016-а, го посетих след един от мачовете на Лейкърс. Казах му, че искам да му благодаря за всичко и да го поздравя. Нямах намерение да отида на последния му мач.
„Какво?! Не може да си до мен, когато съм на 17, а когато съм на 37, да те няма. Хайде човече, завърши пътуването с мен”, отсече тогава той, удряйки ме приятелски по гърдите. И аз го направих – отидох да видя едно от най-величествените изпращания, което някой спортист някога е правил за себе си.
Имах привилегията да гледам и да пиша за Коби почти всеки ден в продължение на 7 години в Лос Анджелис и от време на време в Ню Йорк, когато се преместих там през 2004-а. Ние, писателите, можем да сме максимум толкова добри, колкото материала, с който разполагаме – хората около нас, представянето им и характерите, които изучаваме. Коби даде толкова много на всички нас. И затова винаги ще съм му задължен.
„Хауърд, имаш ли нужда от мен?”. Да, да, наистина имах. Благодаря ти, Коб.