Христо Стоичков: Французин ми открадна детската мечта, наплюх го

Легендарният Христо Стоичков даде откровено интервю, в което говори за семейството, децата и професионалните си ангажименти. Камата не пропусна темата с титлата доктор хонорис кауза, която получи от Пловдивския университет. Ето какво каза Ицо в предаването “Денят отблизо” на БНТ.

Христо, чувстваш ли се самотен?
- Усещам се сам, когато нямам приятели. Моите приятели ги избирам, те се доказват и аз никога не се чувствам сам. Сам се чувствам, когато съм в гората, където ми е най-спокойно. Там нямам проблеми и затова избирам много пъти да съм в планината с моите добри приятели и другари от футбола. Там никога не се караме. Абсолютно никога не сме имали конфликти, тъй като човек трябва да бъде подготвен. За всякакъв вид диалог. Когато е така, много рядко може да има кавги,

може да има
спорове за някое прасе

че не сме убили, че някой е излъгал в лова. Но това са приятелски забележки. Така е и във футбола.
Не ми изглеждаш диалогичен човек, не прощаваш лесно грешките на другите…
- Който ме познава, знае какъв човек съм. Който не ме познава, е лесно да пише и говори. По принцип съм отворен човек, правя диалог с всеки. Понякога съм кибритлия, защото не могат да ти зададат въпроса, не знаят как, на кое място и по какъв начин. Най-много ме е дразнело, когато се прибирам от Испания или съм на тържество, среща или официална вечеря и някой дойде и ти сложи микрофона. Това най-много ме дразни. В продължение на 20 години не съм имал голям проблем с испанските журналисти, а съм имал с нашите. Иначе у нас големите журналисти се знаят кои са - Кеворк Кеворкян, Владимир Памуков, Мичмана, лека му пръст, Калин Катев и други. Те знаят как и кога да те попитат. Не съм отказал на никого, както не съм отказвал на нито едно дете да му дам автограф или да се снимам. Представи си едно детенце на 4-5 или 10 годинки да иска да се снима или иска да му дам автограф и аз да му откажа. То цял живот ще го помни. За мен няма значение дали ще съм Ицо, г-н Стоичков или бате Ицо, няма значение. Нищо не ти коства да дойдеш и да кажеш „Може ли“. При нас обаче тази вълшебна думичка я няма в речника ни. Затова много пъти ги отбутвам от мен, защото не знаят как. Христо Стоичков е личност, благодарение на моите колеги и на семейството ми.
Има ли случай, в който вечерта преди мач да си се скарал с жената до теб?
- За тези 23 години няма такъв случай, в който да съм се скарал с Мариана. Моят спорт е такъв, че аз винаги трябва да съм концентриран. Винаги съм бил максималист в моята кариера и 48 часа преди мач не ме интересуваше нищо, семейство, деца. Аз исках да съм концентриран, да дам всичко от себе си. Моята концентрация беше да съм затворен в стаята, да гледам телевизия или да слушам музика.
Каква е тази жена, как изтърпя това. Вълшебница ли е?
- Тя за мен е приятел, другар, глава на семейството, защото тя отгледа децата ни. Аз не съм имал възможност. На всеки два дни бях на път. Благодарение на нея моите деца са там, където им е мястото. Затова се гордея с моето семейство. Много пъти искаха да ме разбият, разведат, но никога няма да го постигнат, а и няма да можете. Не е само да кажеш аз съм съпруга на този или онзи. Нашето приятелство датира от 87-а година. И до ден днешен сме си там, макар че сме имали трудности, но това е неизбежно.
Защо не живееш постоянно в България?
- Имах голям проблем с предишни ръководства на държавата. Това беше политическо нареждане отгоре, те да крадат, да изкарват композициите извън България и да ги продават, да режат дърва, а Христо Стоичков да е на първите страници. Тези хора вече са в историята и сигурно няма да се върнат. Другите са на път да се разбият. Лошото е, че насаждат на хората това, което не е вярно. Аз съм доволен, че там, където съм минал и съм отседнал, ме знаят. Щастлив съм, че тези възрастни хора в провинцията знаят да ценят. По-голямо щастие от това не съм изпитвал, защото

България
не е София

Няма какво да се заблуждаваме. България е много по-голяма от София.
Правиш ли още подаръци на децата?
- Слагам в един плик една кредитна карта и те да се оправят.
Важно ли е един подарък да е скъп?
- Важно е кой ти го подарява, да видиш лицето на човека, очите казват всичко. Подаръкът зависи много от човека, който е срещу теб. Не е важно дали е евтин или скъп. Важно е усмивката, прегръдката, как ще поднесеш едни цветя.
На кого искаш да подариш цветя?
- Естествено, че на жена ми и децата, на най-близките. Аз бих подарил един голям букет на всички майки, въпреки че напоследък имахме проблеми със смъртни случаи и едва ли ще има ефект. Майките обаче са героини, да отгледат детето си е голямо нещо. Знаеш как сутрин се събужда детето и идва да те гушне, да те цунка и да ти каже: “мамо” или “тате”. Няма по-хубава и голяма обич от тази. Може да имаме скъпи коли и още какво ли не, но това си остава най-скъпо.
Не ти ли се иска да се потрети при теб?
- Може би, всичко е възможно. С новите медикаменти всичко става, Божа работа.
За какво мечтаеш?
- Като дете мечтаех да стана футболист, да взема “Златна топка”, “Златна обувка”. Всичко се случи. Но най-голямата ми мечта като футболист ми бе открадната от един французин. Той разби детската ми мечта и мечтата на милиони българи. Един пълен бездарник във футбола урони нашия престиж. Това е един френски съдия (б.р. - има предвид Жоел Киню, който свири полуфинала с Италия на Мондиал `94), на когото няма да назова името, защото той не заслужава. Никога няма да му го простя. Той се подигра с мен, с треньорите, с целия български народ, но това е съдбата. Имал съм възможност да го видя след онзи мач в САЩ, наплюх го в очите най-демонстративно. Жесток съм. Той след толкова години продължава да спори. Тогава няма шанс да му простя.
На кой друг няма шанс да простиш?
- На тези, които се махнат от мен.
Ако дойдат и ти кажат, че им липсваш?
- Зависи как са се махнали, за какво. Всеки греши, и аз греша,

не мислете, че

съм безгрешен

Всеки ден съм в грешки. Мога да простя, но винаги ще имам едно наум. Може би не съм този човек, който избързваше да взема думата, сега може би съм по-улегнал и изслушвам първо, за да си направя изводи. По-красив няма да стана, по-грозен няма да стана, по-умен мога да стана, но по-прост не мога да стана - като някои професори.
Как ти повлия титлата доктор хонорис кауза?
- Страхотно, вижте, че съм се ухилил.

Смея му се на
един тъпанар

Какво да го правя?! Не му обръщам внимание на онзи човек, а и да го правя, няма смисъл. От 45 „за” само един имаше против. Това е минало бешело, както казват в нашето село. Естествено, че бях изненадан. Хората обаче не знаят, че в продължение на 15 години аз помагам на този университет. Никой не знае, че имам сътрудничество с тези хора. Нито ще стана професор, нито ще стана доктор или нещо по от това, което съм. Има милион такива награди, но се намери един в кавички да излезе и да говори.