Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан ??нтер Ювентус Рома

Контакти

Мбапе: Питах дали да се събуя, когато Зидан ме покани в колата си

Мбапе: Питах дали да се събуя, когато Зидан ме покани в колата си

10-03-2020 Players Tribune

До хлапетата от Бонди, до децата на Ил дьо Франс, до онези от крайните квартали - искам да ви разкажа една история. Няма да ви изненада, че става въпрос за футбол. При мен това е всичко. Питайте баща ми. Когато бях на три, той ми взе камионче за рождения ми ден. Имаше педали, волан - всичко. Шофирах до игрището от другата страна на улицата. Сякаш съм истински футболист, който отиваше на тренировка. Всичките ми приятели завиждаха, но това просто не ме интересуваше вече - исках топката. За мен тя бе всичко!
Не е нужно да обичате футбола, за да прочетете тази история, защото тя е за мечтите. В Бонди и другите крайни места на Париж нямаше много пари, това е вярно. Но ние бяхме мечтатели! Родени сме такива, може би защото сънищата не струват много. Всъщност те са безплатни.
Нашият квартал е смесица от култури - френска, африканска, азиатска, арабска, всяка част на света. Хората винаги говорят за нас в лоша светлина, но гледах как някои от най-трудните момчета носят торбите с храна на баба ми. Вие никога не виждате тази част от нашата култура по новините.

Чувате само лошото, никога доброто

но всъщност в Бонди научаваш ценности, които надхвърлят футбола. Научаваш се да се отнасяш към всички еднакво, защото всички сте в една и съща саксия. Всички сънувате един и същ сън.
Аз и моите приятели не се надявахме да станем футболисти. Не го очаквахме. Не планирахме. Просто мечтаехме, има разлика. Някои слагат плакати на супергерои в спалнята си. Покрихме нашите с футболисти! Имах толкова постери на Зидан и Кристиано. Понякога хората ме питат защо има толкова много таланти, идващи от нашите квартали. Ние не тренираме като Барселона. Ще видите един скромен семеен клуб, ако дойдете във ФК Бонди. Няколко блока и изкуствена трева. Мисля, че футболът просто е различен за нас. Като хляб и вода. Спомням си, че имахме турнир в училище, беше като наше световно първенство. Играехме

за пластмасов трофей от 2 евро

но се борихме за него на живот и смърт. Може би мислите, че преувеличавам, но това наистина означаваше всичко за нас. Играхме за този трофей и го приемахме като купата "Жул Риме". Точно така. Сигурен съм, че за учителите бе доста трудно да се справят с мен. Затова им се извинявам. Спомням си, че един ден се прибрах от училище с девет различни предупреждения от директора.
Килиан не си е написал домашното, забрави ученическите си пособия, говореше за футбол по време на математиката. Главата ми беше в облаците. Бях доста добър, но наистина повратна точка през целия ми живот бе турнирът през 2009-а, когато бях на 11. Стигнахме до полуфинал и мачът се игра на истински стадион. Никога преди не бях играл на толкова голямо място и с толкова много хора. Бях ужасен. Практически не тичах, толкова се уплаших. Едва докоснах топката. И никога няма да забравя как след мача майка ми излезе на терена и ме хвана за ушите. Не защото играх слабо, а защото се уплаших. Тя каза: "Ще си спомняш това цял живот.

Винаги трябва да вярваш в себе си

дори и да не успееш".
Тя каза тези думи, които наистина ме промениха, защото никога повече не съм съм изпитвал страх на футболното игрище. Няма Килиан Мбапе без майка ми, баща ми, приятелите ми.
Когато помолих родителите да ме оставят да напусна Бонди, за да отида в голям клуб, те искаха да си остана вкъщи, за да мога да бъда дете и да живея нормален живот. Това бе най-доброто, защото научих много тежки уроци, които никога не бих научил някъде другаде. Когато през седмицата започнах да тренирам в Клерфонтен - една от най-добрите школи в света, все пак се прибирах вкъщи през уикендите и играех в полупрофесионалния отбор на баща ми (ФК Бонди). В академията всичко бе насочено за развитието на нашите умения, но в Бонди бе истинският живот. Ставаше въпрос за оцеляване в групата, ставаше дума за победа.
В един мач за Бонди получих топката на крилото. Беше на десния ми крак. Бях съвсем сам - перфектна ситуация. Тогава сякаш чух моя треньор в Клерфонтен, който казваше: "Килиан, работи с левия". Наистина пробвах с левия крак и се провалих - пропуснах. Другият отбор взе топката и тръгна на контра, а баща ми едва не ме уби. Все още го чувам как крещи: "Килиан! Ти не си тук, за да експериментираш наученото в академията. Това е първенство и трябва да спечелим. Може да се върнеш в Клерфонтен и да тренираш на хубавото си игрище цяла седмица, но това е Бонди. Ние също имаме живот".
Все още нося този урок със себе си, където и да отида. Баща ми знаеше, че главата ми е в облаците, но искаше да се увери, че краката ми все още са на земята. Точно преди 14-ия ми рожден ден получих невероятна изненада. Татко получи обаждане от човек от Реал Мадрид, който ме покани да отида в Испания на тренировка през ваканцията. Беше шок, защото всъщност бяха казали на баща ми: "Зидан иска да види твоя син". По онова време той бе спортен директор. Не можех да повярвам, исках да отида на всяка цена.
Всъщност не бе толкова просто, защото скаутите започнаха да идват на наши мачове, а аз получавах вече и известно медийно внимание. Беше голям натиск и семейството искаше да ме защити. Онази седмица навършвах 14 години и родителите ми организираха всичко, за да ме заведат в Мадрид като подарък. Вярвате или не, не казахме на никого къде отиваме. Дори не съм казал на най-близките ми приятели, защото бях твърде притеснен. Ако нещата не провървят, не исках да се прибера в квартала и да ги разочаровам.
Никога няма да забравя момента, когато кацнахме и трябваше да тръгнем за учебния център от летището.

Зидан ни посрещна на паркинга

и стоеше до колата си, която бе наистина хубава. Здрависахме се и той предложи да ме закара на терена за тренировка. Сочеше предната седалка и каза: "Влизай!". Аз просто замръзнах и попитах: "Трябва ли да събуя обувките си?" Ха-ха-ха! Не знам защо казах това, но това бе колата на Зизу! Той сметна, че това е наистина смешно. После каза: "Разбира се, че не, хайде, влизай".
Той ме закара до терена за тренировки, а аз през цялото време мислех за това, че се намирам в колата на Зидан. Аз съм Килиан от Бонди, по дяволите, това не е реално. Вероятно още спя в самолета. Понякога, когато наистина изживяващ нещо, чувстваш, че е сън.
Същото чувство бе и на световното първенство в Русия. Вижте! Никой не преживява мондиала като личност, изживяваш го като дете. От всички спомени този, който никога няма да забравя, е стоенето в тунела преди първия мач срещу Австралия. Чакахме да излезем. Погледнах към Усман Дембеле, усмихнахме се и поклатихме глава. Казах му: "Вижте ни. Момчето от Евре и момчето от Бонди. Ние играем на световното първенство", той отвърна: "Кълна се, невероятно е".
Излязохме на терена и

почувствахме 65 милиона души

зад себе си. Когато чух химна (Марсилезата), започнах да плача. Интересно е, че толкова много от нас, които държахме световната купа в ръцете си през това лято, всъщност израснахме в предградията. Да, същите тези квартали, в които се чува лош език, когато вървите по улиците, но научавате ценности, които надхвърлят футбола. Когато срещнеш 15 души, но познаваш само един от тях, стискаш ръцете на всички, а не само на този, когото познаваш.
До децата от Ил дьо Франс! До децата от покрайнините! Ние сме Франция! Вие сте Франция! Ние сме луди мечтатели и за късмет - сънищата не струват много. Всъщност... мечтите са безплатни.
Искрено ваш: Килиан от Бонди.