Сръбското дерби: Внимание! Опасност от пристрастяване

Да обичаш своите така, че да разбираш защо другите не обичат теб, е мотото на навиячите на Звезда и Партизан


Със сигурност сте чели около милион пъти как ние – журналистите, описваме един футболен мач. Във всичките му вариации - репортаж, суха статистика, яростни критики, възпяващи оди, че дори и в проза. Повече от ясно обаче е, че когато става дума за човешка любов или омраза, и на компютърните монитори, и на хартията в ръцете ви има достатъчно място за магията на играта. Откъм чисто психологическия й аспект върху нейните страстни почитатели. В общи линии, където има огнено, дори стихийно на моменти влечение към собственото хоби, всеки индивид мобилизира и обединява с друг идеите си, възприятията си, поведенческите маниери... И така припознава таргета на емоциите си като неделима част от битието. Едва ли този литературен увод носи послание за посещение на мач. По-скоро създава усещане за нещо по-възвишено. Като обичта към семейството. За футболните фенове обаче любимият отбор е част от семейството, а стадионът - собствен дом. Някъде тук е време да включим основните герои на щрихираното по-горе – навиячите на Цървена звезда и Партизан.

Бил съм на няколко дербита на съседна Сърбия. Присъствах и на ужасяващ инцидент преди доста години, когато представител на „Делие” (прозвището на агитката на Звезда) от Севера (трибуната на червено-белите ултраси) намери смъртта си, след като получи ракета в гърдите от отсрещния сектор. Ето защо се оказах наивник, считайки, че мач в Белград няма с какво повече да ме изненада. Поне на последното дерби в събота обаче думата имаше публиката. Получи се така – слаба игра на двата отбора и невиждана атмосфера по трибуните! Който не вярва – да бръкне в нета. Кадрите обаче са едно, изживяното - съвсем друго. Равнодушните нямат място по стадионите. Особено по сръбските. Хейтърите – също. Защото за там трябва сърце. Голямо сърце, което бие в ритъма на тъпаните от двата сектора. С единствената цел да подкрепя своите. Да даде всичко от себе си за тях. Нали твоят отбор е твоят живот!
Една от песните на емблематичната за западните ни съседи фигура на Цеца Величкович е озаглавена „Забранен град”. Да – Белград е такъв, ако не ти пари под лъжичката за един от двата отбора! И хората го показаха на „Мала Маракана”. По техен си балканско-сръбски, силно провокативен начин. Не че е по-правилно да прекратиш мач заради дим от стотици факли. Пушек, от който стадионът изглеждаше като
доменната пещ на „Кремиковци”
А какво да кажем за канонадата от бомби върху тунела на футболистите? На подобни залпове не са били способни и на палубата на кораба „Аврора” в деня на Великата октомврийска революция! Да я караме хронологично. Преди дербито към „Маракана” пълзят орди. Гледката е внушителна – талази навиячи, пазени от армия, жандармерия, полиция и... Господ. Защото, ако пламне искра на напрежение, спомените от бомбардировките в тази столица ще оживеят с призрачните си сенки. И тогава само Бог трябва да ви е на помощ. 45 355 - това е бройката на очевидците на мача. Защо очевидци? Ами защото, ако това бе някакво събитие от реалния живот с толкова присъстващи, на полицията щяха да й се изхабят тонерите на принтерите за свидетелски показания! Потресаващото е, че там подобно пристрастяване не прави впечатление никому. Дори напротив. Всеки с нещо допринася към общата какофония от звуци, димна завеса и енергия. Зад всеки силен мъж стои по една жена, гласи една вече втръснала сентенция. Явно обаче това е взето под внимание от сърбите. В сектор А, или западната трибуна на „Мала Маракана”, жените са поне 20% от общата маса. Едни пищят след пропуснатата дузпа за Звезда, други псуват така, че и култовият Гърга Питич от филма на Костурица „Черна котка, бял котарак” би се изчервил като осмокласник с акне пред най-вървежната си съученичка. Възрастова граница няма. Всичко е под един знаменател. Обичаш своите така, че разбираш защо другите не обичат теб.
А, да. Хронологията. Мачът е спрян в началото заради пиротехниката, която ще засрами и новите димни бомби на Пентагона. Така повече от 5 минути. После се играе макар и за малко някаква разновидност на футбол. Но на никого не му пука. Репертоарът е важен, а той продължава с отговора на гробарите (агитката на Партизан). От техния сектор идва тътен като от лавина. Секунди по-късно пламват дюшеците на пистата, ползвани в лекоатлетическите дисциплини. Огнените езици се извисяват на няколко метра, докато две пожарни смогнат да ги потушат. На терена обаче се играе. На съдията не му дреме от нищо. А и той е от Ниш и е на „Маракана” за малко. Може би пък гледа просто да оцелее. Кой знае? Но може и да е мазохист, понеже взе, че свири дузпа за Звезда! Вероятно и той не е успял да определи колко пъти бе зашлевен от играчи на гостите. Така го грабнаха, че го изнесоха чак до рекламните пана. Тези от Партизан го друсаха като гладен индобългарин джанка, но реферът доказа, че става за спаринг. После някакъв от Звезда изпусна дузпата. Би я така, все едно прави опити за краснопис с левия си крак. И хайде пак юнаците от Партизан награбиха съдията. Имало Господ! Ами има, със сигурност им е отговарял свирчото. Нали оцеля само с натъртвания върху задните си части. Да се чуди човек кеф ли му беше от болката, или от пропуска! Няма как обаче дори и през премрежените си от зор клепачи съдията да не е забелязал стабилната и сигурна игра на нашия Иван Иванов.
Русия е перде
но явно е придобил увереност и опит. Един от най-добрите за своите. Нищо че от трибуните на няколко пъти ехтеше „бугарска п...ка”!
Идва краят на полувремето. Някъде тук става страшно. Вратарят на Партизан е бивш играч на Звезда. Нали се сещате, че вероятно е „забременял” от цветистите ругатни! При опит да се прибере в тунела, Мустафа, както по техен си начин го обиждат „Делие”, е спрян от бомбена атака. Няма влизане! Отборът на Партизан заедно с целия му щаб просто не може да направи тези спасителни крачки към съблекалнята. Кееp Walking, ама не става. Опасно е! Нямаше да е лошо на тунела си домакините да сложат знак за високо напрежение или надпис, с който да предупредят, че обектът е охраняван от навиячите на Звезда. Така черно-белите остават на студено. А треньорът им прави разбор на играта на пейката! Която, естествено, е обградена от тела на стюарди така, сякаш виждаме бункер във военно време барабар с главнокомандващия вътре! Докато трае всичко, има и ръкопашни дуели. Щабовете на двата отбора изясняват нещо с прийоми от боевете в клетка от ММА. Публиката е озверяла, но щастлива. Шоуто им се е получило с всичките му типично балкански табиети.
После човечецът със свирката от Ниш излиза на терена. Няма как. Трябва да се играе още едно полувреме. Като по поръчка и в името на зрелището се оказва, че в отсрещния сектор (у нас известен като В), преобладават „гробари”. Те обаче са от друга фракция – „Забранени”. Оказва се, че на тях нищо не им е забранено. Или поне така се чувстват, защото започва поредният обстрел на пистата. Голи до кръста при минус 5, неразрешените са в екстаз. Той се засилва, когато капитанът на Партизан „по гробарски” забива топката като с права лопата в мрежата на съперника. 0:1 и национална трагедия за половин Сърбия. Надгробната плоча е поставена. После пада и втори гол, така прерязва мераците за интрига. Партизан угаси Звезда. Шампионът пак е шампион. „Гробарите” видяха падаща Звезда. Все заглавия от вестниците на другия ден. Старт на настъпилата душевна вакханалия на другата половина от държавата, за която събота вечер ще е нощта на триумфа.
Повярвайте, настъпилите емоции у всеки очевидец впоследствие спокойно могат да бъдат определени като синдром на придобита пристрастеност! За цял живот. Въпросът е как разбираме подкрепата. И естествено, как я оказваме. Лично аз си пожелах да усетим любовта. Всеки към любимия отбор, но всички към футбола! Защото и у нас го играем, ама сме малко по стадионите! 45 355. Запомнете тази цифра на пристрастените. Следващият път един от тях може да сте и вие. Но у дома. На Вашия стадион. На Вашето дерби. Да, да. Тук – в България...