Преходът доведе до ранна „смъртност” на треньорите

Димитър Димитров – Херо е рекордьор за клубна вярност след 10 ноември, само Илиан Илиев го гони
Демократичният преход в България доведе до ранна „смъртност” на треньорите в А група. Сега звучи като (не)научна фантастика специалист като Крум Милев да води ЦСКА в продължение на 16 сезона без прекъсване. „Червеният” колос посрещна 10 ноември 1989 г. като безспорен хегемон на родния футбол, а Димитър Пенев бе изградил истински „дрийм тим” (не само за родните стандарти) със звезди Христо Стоичков, Любослав Пенев и Емил Костадинов. През 1990/91 г. Пената започваше шестия си пореден сезон начело на армейците (началото бе 15 декември 1985 г.) преди невероятен срив (само една точка в първите 4 кръга) да принуди червените ръководители да го сменят с друга легенда – Аспарух Никодимов, който бе начело на ЦСКА от пролетта на 1979 г. до края на календарната 1982 г.
Вторият престой на Паро на „Армията” бе далеч по-кратък – малко повече от две години, третият през 2001/02 г. – само 17 шампионатни мача. Треньорите в Борисовата градина започнаха
да се сменят като носни кърпички
стигна се до парадокса през 1994/95 т. цели петима специалиста (Божил Колев, Цветан Йончев, Спас Джевизов, Христо Андонов и Цветан Атанасов) да докарат отбора до...петото място в крайното класиране. После не повече от 2 години се задържа Георги Василев, въпреки че с него ЦСКА стана шампион, двата престоя на Стойчо Младенов бяха белязани с две титли (2002/03 и 2007/08 г.) и...скорошно напускане.
Не по-розово бе положението в последните две десетилетия и в другия гранд Левски. Често специалистите оставаха само по един полусезон, а 14 победи и само едно равенство в 15 шампионатни срещи през пролетта на 1999 г. не донесоха трайно присъствие на Геле Станков на кормилото на сините, защото титлата замина по посока Ловеч. На „Герена” обаче има и едно голямо изключение – привърженика на „правилния футбол” Станимир Стоилов. Мъри изкара в Левски 4 (почти) безметежни години без 11 дни. Бе назначен на 18 май 2004 г. и бе принуден да си тръгне от собственика Батков на 7 май 2008 г. след две титли и „синя приказка” по европейските терени. Той обаче имаше зад себе си широкия гръб на директора Наско Сираков.
Последните 15 години изтикаха на авансцената и друг, по-скоро „фирмен” клуб (няма лошо, и ПСВ Айндховен е такъв) – Литекс. Нашенската традиция да не оставяме треньорите да работят спокойно със

свръхочаквания за успехи на часа

не подмина и ловешкия тим. Идваха и си отиваха знайни и незнайни наставници от чужбина и страната, а вечният вариант при треньорски катаклизъм бе Ферарио Спасов. Феро няколко пъти бе привикван под знамената „на пожар”, но той все пак се задържа малко по-дълго от останалите на поста – от октомври 2000 г. до август 2003 г. Люпко Петрович също немалко време за нашите стандарти се радваше на треньорски комфорт – два пълни сезона от 2005 до 2007 г., преди да си тръгне с конфузно 2:6 на „Герена”.
Стефан Грозданов пък е безспорният дълголетник в „Надежда” в последните години. Той се „заседя” на пейката необичайно дълго за привичките на президента Николай Гигов – от септември 2004 г. до април 2008 г. 3 години и 8 месеца е близо до рекордите за треньор в България в сегашната ни футболна действителност.
На върха и по този показател е Димитър Димитров. Херо създаде явлението „Нефтохимик”. Пое тима в Б група през есента на 1993 г., веднага го вкара в елита и остана начело на бургазлии до 4 септември 1997 г., преди да бъде примамен от Гриша Ганчев в Литекс и да стане шампион с ловчанлии още същия сезон. Това прави 4 години и 2 месеца вярност на един клуб – нещо непостигано у нас от друг в последно време. Димитров стана и първият специалист, който предпочете да напусне поста национален селекционер заради клубен тим, пък бил той и Левски, но не се задържа дълго там – само през пролетта на 2000 г., макар да донесе титла на сините. През лятото на 2000 г. отиде в кюстендилския Велбъжд и остана там и при неговата трансформация в Локо Пд до пролетта на 2003 г.
Единственият, който заплашва първото място на Херо сред треньорите дълголетници, се казва Илиан Илиев. Той е начело на Берое вече 3 години и 10 месеца без прекъсване от февруари 2008 г. насам, остана верен на старозагорци и в чистилището на Б групата и въпреки трусовете от тази есен се ползва с доверието на клубните ръководители, които на няколко пъти не приемаха оставката му.
В извънстоличните клубове впечатление направи и методичната работа на Никола Спасов в Черно море. Тя продължи от май 2007 г. до септември 2009 г. т.е. повече от обичайните 2 сезона, които шефовете на българските клубове отпускаха на треньорите при най-добро стечение на обстоятелствата. Костадин Ангелов бе оставен да се труди спокойно в спокоен клуб като Видима-Раковски от 30 юни 2005 г. до 10 март 2008 г., но главно в спокойните води на втория ешелон и едва 17 мача в А група през сезон 2007/08 г.
Преходът не понесе и на безспорно успешни

треньорски „мастодонти”

като Георги Василев. През 1992 г. той завършваше шестия си сезон начело на великотърновския Етър (има и три поредни преди това), преди да поеме към нови, доста по-кратки предизвикателства като Левски и ЦСКА. За да станат те твърде кратки в последно време, като 11-те му мача начело на Черноморец през пролетта на тази година.
Някъде по времето на сбогуването на Гочето със старопрестолния град от полезрението ни започна да се губи и друг пример за треньорска вярност към клуба. Борис Николов-Заека бе 9 поредни сезона начело на благоевградския Пирин – от 1984/85 до 1992/93 г. По-късно той изкара „на мускули” и още два сезона начело на зелените.
Днес Стефан Грозданов може само да мечтае за четирите поредни сезона в „Надежда”. През 2009/10 г. се задържа само 18 шампионатни кръга начело на Пирин, а „семейни причини” прекратиха твърде бързо и престоя му в Монтана през тази есен. Така неусетно и полека А група се превърна в месомелачка за треньорски