Как бе изгонена публиката от стадиона

В българското първенство и през този сезон се задълбочава негативната тенденция на сериозен отлив от стадионите. Няма съмнение, че футболните мачове вече не представляват почти никакъв интерес за привържениците на тази игра. Доказват го цифрите - с всяка изминала година мачовете с публика под санитарния минимум 1000 души се увеличават. Скоро самият минимум ще падне на кота 500, а ако съдим от двубои като Локомотив София - Монтана, наближава и времето на под 100 зрители на стадиона. Силно се съмнявам, че самите резултати от актуалните кръгове в първенството се знаят от повече от една хилядна от населението, което прави някъде около 6000-7000 души, сред които половината са длъжностни лица.
Цифрите са категорични, изводът е болезнен и по всичко изглежда, че става въпрос за необратим процес. Ще бъде чиста загуба на време да се нахвърлят набързо една дузина начини как да се върне публиката на стадиона, просто защото те няма да проработят. Почти като научна фантастика звучи прогнозата, че някога в България мачовете от първенството ще се гледат поне от полупразни стадиони. Убеден съм, че това няма как да се случи. Спорно е дали българите са футболни хора, но безспорно е, че те по един милион причини не желаят да си губят времето на стадионите.
Традиционно по проблема с нежеланието на хората да гледат футболни двубои на живо се разсъждава повърхностно. Факторът публика се подценява или дори игнорира. Болшинството от българските клубове като политика и управление дори открито демонстрират нежелание тяхната продукция да се гледа на живо и затова няма какво да се учудваме защо се стигна дотук. Зрителят някак перфидно бе изгонен от стадиона, след като нито веднъж не се отговори на неговия вопъл за справедливост и специално внимание. В огромна степен в основата е липсата на финансов интерес от страна на клубовете, които приеха за даденост, че няма как да спечелят пари от своите евентуални посетители. В другата си част самата публика стана неудобна на формата на управление, като тишината определено се хареса и повече допадна на така наречените собственици на акционерните дружества.

Историческият бум

Интересът към футболната игра достига своя пик у нас през 50-те и 60-те години и оттогава непрекъснато регресира. Сега мнозина от по-възрастните си спомнят с умиление за преди 20-30 години, но истината е, че и тогава вече се пишеха статии как публиката намалява по футболните стадиони и мотивацията не е същата. През 70-те и 80-те независимо от високото качество на футбола по българските терени и присъствието на всички актуални звезди стадионите имаха доста празни места, но това можеше да се приеме за естествен процес на преминаването на модната вълна и отсяването на вече константния интерес към този тип зрелище. Няма как да се отрече, че към 1989 година футболният електорат на страната бе доста сериозна величина, а в зората на демокрацията интересът към футболните спектакли през уикенда бе все още доста впечатляващ. Макар и по твърде относителни критерии, в този период за норма се отчиташе посещение от 80 000 хиляди души на кръг, и то ако няма голямо дерби. Поне половината от отборите в елита можеха да разчитат на петцифрена подкрепа, което, съотнесено към днешното състояние на нещата в сходни с българското първенства, е доста внушително.
Все пак не трябва да се забравя за силно екстензивния начин на създаване на обществото на футболните зрители. Както всеки друг спорт и футболът е изцяло съобразен със съветския модел и в пълна степен дължи интереса към себе си на специфичните политически обстоятелства, преди да премине към по зрелия си период. Нито една от причините, довели до пълните стадиони през онези далечни години, не е и не може да бъде приложима към сегашните реалности. Да се леят самоцелно сълзи за онези времена е напразен сантимент по нещо, което до известна степен е и причина за днешното състояние на нещата. Тези, които особено ги боли за миналото, могат да си гледат филма "Любимец 13" и да си сантименталничат кротко пред телевизора.

Каква е
актуалната
обстановка

Първенството на България е бойкотирано съзнателно от своята аудитория и това е неоспорим факт. Могат да се посочат поне дузина основателни и суперобективни причини да се стигне до тази неизбежна фаталност. Само в резюме: липсата на модерна визия от страна на БФС, корупцията във всичките й размери, неадекватният модел на управление на клубовете, пълната некомпетентност и вредност на мажоритарните собственици, непострояването на нови стадиони, отсъствието на качествено зрелище по терените, изчезването на звездите и кумирите, абдикацията на държавата като влияние върху процеса, отношението към децата и юношите, конкуренцията на външния продукт... Това са важни и съществени причини, които трябва да бъдат приети за сведение, защото чистото им изброяване или дори вторачването в тях не води до абсолютно нищо. Нещата са такива, каквито са, няма изгледи да се променят, а това ще направи таблицата със зрителската посещаемост още по-абсурдна. На практика в България в момента за един футболен полусезон на стадиона ходят толкова хора, колкото на два домакински мача на Барселона. Дори е под въпрос дали са и толкова! Хората от футболния свят сами трябва да си отговорят на екзистенциалния въпрос за своето съществуване в тази си роля. Според мен реалността прави абсолютно смешни всякакви напъни за значимост у всички футболни сегменти. Като се стартира от чорбаджиите, които определено са в основата на всички проблеми, премине се през треньори, футболисти и се стигне до администрацията, която също не разбра, че годината е 2011 година. На тяхното бездушие и безумие привържениците на футбола у нас отговарят с безразличие към продукта, който те създават.
Няма да се открие топлата вода, ако се констатира, че футболът в България вече е самоцел. В някои клубове като Локомотив София и Славия това е напълно видимо, на други места нещата тлеят, но смело и упорито вървят надолу.

Има ли брод
и спасение

След като никой отникъде не проявява и грам желание да промени обстановката и всичко остава във формата на някаква фалшива и дори цинична загриженост, е ясно, че рано или късно ще се премине и през фазата на пълна виртуалност. Тоест стадионите ще останат празни, видях такава картина по време на последния квалификационен мач на България срещу Уелс. Ако не бяха близо хилядата привърженици на гостите, картината наистина щеше да бъде апокалиптична. Това обаче е бъдещето, напълно празни стадиони и някакъв вариант на кома. И въпросът ще е кой да натисне копчето на окончателната евтаназия.
От друга страна, могат да се направят няколко интересни паралела на обратното мислене и различните действия. В положението на българския футбол доскоро бе българското кино. Дори още по-трагично, футболът поне си запази стадионите, на киното бяха отнети салоните. В последните няколко години на кинопазара се появиха около 20 нови български филми. Режисирани от млади момчета, продуцирани в холивудски стил, с участието на цвета на днешната актьорска игра. И хората си купуват билети с дни напред, за да могат да гледат поредния български филмов хит. При това на цена, поне в няколко пъти по-висока от всеки футболен билет.
Отговорът се налага от само себе си. Нещо може положително да се промени във футбола, ако се сменят режисьорите. Ако и в тази материя си пробият път талантливите реформатори, чиято първа задача естествено ще е да върнат публиката - потребителя на техния продукт. Огромен песимист съм, че самоунищожителната система на българския футбол ще допусне подобно вероломство.
Какво ни остава? Остава ни да се радваме, че все още в градове като Стара Загора хората тръгват всяка събота на мач с познатия от далечното минало ентусиазъм. Вероятно това ще се случи и догодина в Пловдив, когато се върне Ботев в елита. Случва се и във Враца и дотук. В останалите футболни точки на страната е настъпила зимата на футболното недоволство. Хората, за които по принцип е предназначена тази велика игра, отказват да приемат днешния й вариант. И няма сила, която да промени тяхното отношение!


Как е по света

Обект на изследването са само три първенства, градирани от фактора отдалеченост спрямо българското.

Германия

През този сезон германската Бундеслига очаква своя 13-милионен зрител. Това неизбежно ще се случи, защото през миналата година двубоите бяха наблюдаване от 12 980 000 зрители, а през този сезон в елита се завърна Херта Берлин със своя сериозен капацитет. Публиката непрекъснато нараства през последните 20 години, почти двойно за този период. Повечето клубове от Бундеслигата гонят почти 100-процентова зрителска посещаемост на всеки мач, на дъното на тази класация "само" с 85 процента посещаемост на двубоите - средно 44 хиляди на мач - е Борусия Мьонхенгладбах.
Сериозният, почти двоен прираст на зрители идва от това, че почти половината отбори в Бундеслигата се сдобиха с нови, по-големи и далеч по-модерни стадиони. Другите пък напълно си ги реновираха. Резултатът е налице, само приходите от билети в Бундеслигата възлизат на колосалните над 400 милиона евро на година. И това в условията на криза и рецесия.

Холандия

Холандското първенство е истински феномен със своя зрителски прираст в почти двоен размер за последните 20 години. Зрителската посещаемост в Холандия приближава 7 милиона зрители на година, което е впечатляващо за размера на тази държава с територия, по-малка от тази на България.
Причината за зрителския бум в Холандия също е свързана с новото строителство. Две трети от клубовете в Ередивизие притежават нови съоръжения, в които все още се усеща мирисът на прясната боя. Само един пример - великият Аякс, който притежава своята "Арена" от 1995 година, качи още в първия сезон средната си посещаемост от 25 000 на близо 48 000. Подобно е положението и в поне още 9 холандски клуба. В тази страна обаче много неща зависят от успехите на клуба. Твенте в последните три суперуспешни кампании прибави цели 10 000 зрители средно на мач на сезон.
В Холандия обаче наблюдаваме един уникален феномен. Ресурсът почти изцяло се съсредоточава в елита, докато в долната дивизия нещата са трагични. Зрителският интерес не е мръднал или дори върви надолу, стадионите са отпреди 100 години. В резултат 80 процента от отборите от второто ниво не са играли през последните 20 години сред най-добрите.


Швеция

Шведският клубен футбол чувствително даде назад спрямо постижението си отпреди 30 години, когато Малмьо стигна до финал за КЕШ, а ИФК Гьотеборг спечели Купата на УЕФА. Днес шведите са след 20-то място в актуалната ранглиста на УЕФА, а какво е нивото на клубния футбол, видяхме в мачовете на Левски с Калмар и АИК. В Швеция няма новопостроени стадиони, като изключим този на Елфсборг. Клубовете не могат да си позволят волности и затова изчерпват настоящия капитал. А той е преди всичко в публиката.
Какви са параметрите? В Алсвенскан, първото ниво на първенството, посещаемостта е около 8-9 хиляди средно на мач, но в около една трета от двубоите в шампионата имаме зрители в пет цифри, което в България се случва два или най-много три пъти на година.
Има обаче една дузина големи дербита, които качват цифрата над 20 000 души.
В шведския вариант обаче по-интересен е Суперетан, второто ниво на първенството. 12 от 16 участника там регистрират публика средно на мач над 2000 зрители, а само четири са под графата 1000. Именно стабилният зрителски интерес дори към второто ниво показва резервите на шведския клубен футбол или поне правото му на съществуване.