Да яхнем успеха

Успехът има много бащи, провалът е сирак. След триумфа през лятото изглеждаше така, сякаш целият испански футбол – всъщност цялото испанско общество, е възкръснало. По време на парада на Ла Роха по улиците на празнуващия Мадрид хората се тълпяха, за докажат, че именно те са отгледали световните шампиони. А сега, когато дойде време за традиционната и отегчителна пауза за националните отбори, аргументите отново влязоха в употреба. Детето е мое. Не, мое е. Мое, мое!
По време на мондиала в Мадрид не закъсняха да отбележат ключовата роля на Икер Касияс. В Барселона трофеят бе провъзгласен за изцяло техен. Каталунският “Спорт” декларира: “Червеното (Испания) е синьо и пурпурно (Барса)”, придружено с ослепителния надпис “Барсаспания” от първа страница. Същото собственическо чувство се бе пренесло и в щабквартирата на Кралската испанска футболна федерация (RFEF) през последната седмица в Лас Росас, където световните шампиони отседнаха и тренираха преди пътуването за Лихтенщайн.
Всъщност последното бе честно: именно RFEF е пряко отговорна за националния тим на Испания и смайващия успех на юношеските и младежките формации, изразяващ се в над 60 световни и европейски титли откакто Анхел Мария Вияр оглави централата през 1988-а; девет от световните шампиони от това лято вече бяха изкачвали същия връх на младежко ниво. Доста по-странно обаче прозвучаха претенциите на шефовете на Професионалната футболна лига (LFP).
Президентът на Лигата Хосе Луис Астиасаран, който преди да поеме поста

доведе Реал Сосиедад до банкрут

заяви че испанският триумф на световното се дължи на “здравата работа в школите” из цялата страна. Той настоя, че LFP е положила особени грижи за защита и развитие на местните таланти; резултатите, каза той, са си проличали в Южна Африка. Лигата заслужавала признание, тъй като дала на испанските футболисти шанса да играят на най-високо ниво, подготвяйки ги за успеха със селекцията.
Преди това този човек твърдеше, че испанският футбол “очевидно е най-добрият в света”, защото Испания е спечелила Евро 2008, Барселона е триумфирала в Шампионската лига, а Ла Лига е “по-добра от Премиършип”. Астиасаран изтъкна, че в Испания играели по-малко чужденци, отколкото на Албиона. Той обаче забрави да каже, че човекът, който вкара победния гол на Евро 2008 – Фернандо Торес, облича фланелката на английски клуб, или че преди Шаби Алонсо и Алваро Арбелоа да се завърнат Примера дивисион, Ливърпул често бе отборът, излъчващ най-много национали в Ла Роха. Иначе бе прав: около 35 процента от футболистите в елитната испанска дивизия са чужденци; в Англия е точно обратното: едва 35 процента от играчите са англичани.
Но какво общо има това с LFP? Отговорът е много малко. LFP, която по устав е организация на клубовете, теоритично защитаваща колективните им интереси, не може да претендира, че има някакъв принос за развитието на школите. ДЮШ не попадат под юрисдикцията на LFP, освен когато Б-формацията на даден отбор не пробие до Сегунда дивисион. Вместо това школите попадат под шапката на RFEF. LFP не си е мръднала пръста за развитието на младите – не отделя нито средства, нито оказва помощ. Това, което прави, е да организира първенство, в което играят най-добрите футболисти (освен онези, които се подвизават в Англия), но пък го прави посредствено. В това първенство не знаеш кой мач кога ще се играе; разбираш го едва седмица по-рано.
Ако LFP разполага с повече испански футболисти, отколкото Премиършип – с английски, това се дължи на финансовите реалности. В Испания няма политика за протекции на местните футболисти. До този сезон не съществуваше квота за футболисти от ЕС (следствие на правилото “Босман”, което е продължение на Римския договор), но пък имаше правило за неограничен достъп на африкански играчи. За разлика от Обединеното Кралство, в Испания от играчите

не се изисква разрешение за работа

Броят чужденци не е политическо последствие, а икономическо: испанските клубове не могат да си позволят да привличат или да купуват повече: преди година годишният размер на заплатите в Примера дивисион бе в порядъка на 1,1 милиарда долара; в Премиършип бе около 2 милиарда.
Целта на LFP, естествено (дори желателно), е просто да пази правата на клубовете, а не на националния тим. Когато се стигне до спор между клуб и страна, LFP отново (разбира се) взима страната на клуба. Истината обаче е, че този принцип не винаги се спазва, понеже не всеки отбор е сред “охраняваните”. Освен Реал Мадрид и Барселона, испанските отбори все още не могат да си позволят да привличат кой знае колко чужденци. Неспособна да убеди Реал или Барса (а дори шепа други клубове като Атлетико Мадрид и Севиля) да преговарят за колективен телевизионен договор, който да е от полза на цялата лига, LFP покровителства огромния дисбаланс в Испания.
Съвместно Реал и Барса похарчиха през това лято повече, отколкото всички останали елитни клубове, взети заедно. През миналото на сметката на Кралския клуб бяха 58 процента от трансферите, на тази на Барса – 24 процента, оставяйки другите 18 клуба да поделят едва 28 процента. Щастливо следствие беше ориентацията към младите и ограничаване на разходите за чужденци – но това бе страничен ефект, а не начертана цел. Последното става ясно от друг фактор. LFP не само не води политика на защита на испанските футболисти; тя прави точно обратното.
Според член 93 на закон 35, първоначално въведен от Народната партия през 2004-а, чужденците, получаващи повече от 772 хиляди долара на година, ще плащат данък в размер на 23 процента, вместо обичайните 43 за Испания. На теория целта бе да се мотивират талантите – доктори, учени и т.н. да дойдат в страната. На практика това даде на испанските футболни клубове огромно предимство в привличането на чужденци. От 60 души, които се възползваха от ниските данъци, 43 бяха футболисти.

Това са чужденци. Не испанци

Понеже футболистите взимат нетни заплати, ако клубът трябва да избира между двама, претендиращи за едно и също възнаграждение – испанец и чужденец, естествено изборът ще падне върху втория. Трябва да са луди, за да не го строят. Например: Джърмейн Пенънт взимаше почти 77 хиляди долара на седмица в Сарагоса; ако клубът искаше да плаща същата заплата на местен футболист, щеше да му коства допълнителни 15 хиляди долара седмично или 780 хиляди годишно.
През тази година управляващата PSOE затвори вратичката в закона, но заради натиск отвън остави в сила правилото за играчите, които вече имаха сключени договори. Какво направи LFP? Отвори шампанското и приветства факта, че испанските играчи вече ще имат равни възможности? Поздрави правителството, че улеснява националния отбор?
Разбира се, че не. Астиасаран се оплака, че “много чужденци вече няма да искат да дойдат тук – това ще провокира отлив от нашата лига”. Той заплаши, че ще поведе клубовете на стачка, настоявайки, че “футболът е в опасност”. Неговият вицепрезидент Хавиер Тебас дори публично предсказа “краят”. В същия тон се провикна и най-продаваният вестник в страната, който по една случайност поддържа опозиционната Народна партия: “Правителството се опитва да убие испанския футбол”.
Да, да убие.
Отново позицията на LFP е напълно естествена; нейна работа е да защитава интересите на членовете й. Тези на клубовете. Не на играчите. Не на испанските играчи. Не на “испанския футбол”. И не на испанския национален отбор. Това, което не би било естествено щеше да е Лигата да води тази битка и да брани ъгъла на националния тим. LFP има с какво да се гордее, но успехът на Испания на Мондиала не е едно от тях. Не е естествено да претендираш, че детето е твое, когато всичко, което си направил, е да почерпиш майката питие, но не и да... е, схващате какво искам да кажа.
Това лято испанските играчи не бяха единствените, които бяха окичени с медали; всички останали пробваха да сторят същото. Но докато футболистите си го заслужиха, други не успяха. Хора като президента на LFP.